Театър Реплика / Новини / Публикации / Ангелина Славова: Истината не е в размахания пръст, а в подадената ръка

Ангелина Славова: Истината не е в размахания пръст, а в подадената ръка

Ангелина Славова: Истината не е в размахания пръст, а в подадената ръка, интервю на Ирина Гигова, публикувано във в. Новинар

Младите имат своите проблеми и стени за рушене, но увълчването е природа главно на породата „възрастен”

Неотдавна на българска сцена група ентусиасти дадоха нов живот на инкриминираната преди ерата на перестройката в СССР пиеса на Людмила Разумовская „Скъпа Елена Сергеевна“. Режисьор е наскоро завършилият обучението си в Калифорнийския университет Мартин Киселов, сценографията е на обещаващата млада художничка Пламена Дичева. Спектакълът е копродукция на сдружение „Реплика”(основано от неколцина млади актьори с продуцент Стефан Алексиев) и Театрална работилница „Сфумато”, където представлението може да се види на 11 и 27 април. Двама от „Реплика“ играят в проекта – Благой Бойчев и Милко Йовчев.

Останалите актьори са Ева Данаилова и Никола Стоянов. Спектакълът разглежда проблемите за девалвацията на ценностите и агресията сред подрастващите, за силата на идеалите и възможността положителният пример да предизвика нравствен прелом у „изгубеното поколение”. Темите коментираме с актрисата Ангелина Славова, която изпълнява ролята на учителката Елена Сергеевна, подложена на психологически терор от своите възпитаници с цел да им помогне да подменят грешно решените матури по математика с правилни. В последните години Ангелина има поредица от успешни превъплъщения на сцената на Младежкия театър и няколко награди и номинации „Аскеер” и „Икар”. Има син Воил на възрастта на героите в спектакъла.

– Ангелина, попадала ли си някога ти самата в подобна ситуация на конфликт между поколенията, независимо от коя страна на бариерата?
– Бариера има, да. Не се слушаме, не се чуваме, не умеем да разговаряме един с друг. Всеки е имал този проблем с някого: бариерата, която като гилотина отсича комуникацията. Но мисля, че много по-рано е сложена тя от самите нас като разделение – от момента, в който допуснеш изкушението да пренебрегнеш съвестта си и се опиташ да омаловажиш избора си, да го направиш приемлив, за да не се чувстваш зле. Това е началото на отдалечаването разминаването. Децата казват: „Щом мама и татко го правят, значи е редно.” И когато те самите после постъпят по подобен начин, а ти като родител се обявиш против, се ражда недоверие. То пък води до безверие, което „оправдава” всичко, отговорност няма. И бариерата се превръща в основа на стена от бронирано стъкло, през която поколенията си говорят, без да се разбират – като затворник с посетител. Само дето в случая и двете страни са затворници в собствения си непробиваем свят.

– Не ти ли се струва, че в сравнение със сегашната агресия в училище и на улицата (всеки ден медиите ни бомбардират с подобни новини) „Скъпа Елена Сергеевна” представя една „възрожденска” визия за злото, която, уви, многократно е надхвърлена от живота?
– Ама злото има един корен! Не се е „възродило“, нито изродило. То си е зло, независимо какви дрехи носи и в кой век се проявява. Престъпвайки която и да е от Десетте Божи заповеди, си в капана да преминеш и друга граница: крадецът лъже, за да се прикрие – един грях води към друг. Тази истина защитава персонажът ми. И аз заставам зад това: „Лъжата е лъжа, подлостта – подлост, убийството винаги е убийство.“ Коренът е един! А целта на изкуството не е да прекопира живота. То не е новинарска емисия. Има свой път и средства да изрази позицията на авторите си, да провокира гледащия да мисли, да осъзнава причинно-следствените връзки, да прави аналогии със собствените си избори. Ако някой иска да гледа зрелища, има други арени, с които да засити болните си сетива. Театърът е сцена, не арена. Пространство да предложиш своето честно решение за лечение на духа, провокирайки мъдростта на чувствата.

– Живяла си в Студентски град. Защо места с висока концентрация на млади хора днес периодично генерират насилие?
– Енергията, отприщена и неовладяна, ако се поведе в разрушителна посока, винаги е опасна. Тълпата е вълна девет бала, която помита всичко, защото поглъща личностите, а безличието е липса на поета отговорност – долавяйки, че всичко ти е позволено, без да си наказан за това, се изкушаваш да провериш границите на криворазбраното си освобождаване. Да протестираш, без да предлагаш алтернатива, е все едно да бълваш мръсотия като отходен канал просто защото си задръстен от нея и трябва някъде да я изхвърлиш. Ама светът не е бунище!

– През 2004 г. на Националния актьорския конкурс в Шумен за изпълнение на поезия получи голямата награда „Владимир Трендафилов“ на Министерството на културата именно за композицията ти по стихове на наши и унгарски поети, посветена на жертвите на всякакъв вид насилие. Тази тема явно продължава да те вълнува. Защо?
– Защото не спира да е актуална, независимо че светът поне на думи дава заявка, че разбира каква Кутия на Пандора е отворил. ООН обяви първото десетилетие на XXI век за Международно десетилетие на ненасилие в името на децата по света. Добре е да се говори, да. Но и да се действа. Това е нашият начин да реагираме на ширещата се повсеместно лавина от злодеяния и насилие: чрез спектакъла и позицията си в него, чрез предизвикване на диалог. За да ходим, трябват два крака. Иначе стоим на място или куцаме. И двата крака трябва да се задвижат, и двете поколения – търпеливо изчаквайки се и давайки си път. За да тръгнем напред.

– По-скоро бунтари или по-скоро конформисти според теб са днешните млади?
– Днешните млади са като предишните млади, защото родителите им са имали за родители също хора с подобни нерешени проблеми, но проявени в други измерения и форми. От кого да се научат, от кого да гледат, като светът е „разделяй и владей“? Всичко пак опира до избора на човек да наднича ли в бездната, или да й обърне гръб, преди да е почнала тя да наднича в него. Мъчно ми е, че не само младите, а всички постъпваме според това кое ни е удобно и угодно – ако бунтарство ни устройва, сме бунтари, ако – конформизъм, сме конформисти. А зад това седи „все ми е тая, след мен и потоп“. Да прикриеш грешка, грях, не значи, че ги изтриваш – просто отлагаш отприщването на бента, но след това той руши с двойна сила.

– Какви са идеалите на новото поколение? Би ли водило дискусия за оценки като в пиесата, когато масовата практика е да може да си ги купи? Или пък това изобщо не го интересува – доброто образование май вече не е ценност?
– Не зная какви са идеалите им. Образованието в училище започва от примера у дома. „Образът на образованието“ е обруган. И с право: това, което сами сме си направили през годините на уж адаптиране към новите условия, а всъщност нагаждане и подменяне на ценностите, никой друг не би могъл да ни причини по този предателски начин – нас самите предаващ, бъдещето ни. Но може само да изглежда, че младите са комерсиални и прагматични, а да са всъщност по-практични в този свят, на който сме дали лице „ти на мене, аз на тебе“. Огледало е светът. Младите имат своите проблеми и стени за рушене. Само че никога стената не е по-голяма от Истината, съдържаща се в онези десет изречения. Децата порастват, без да знаят, че с тях растат и стените – според изборите за живеене на всеки. И един ден те стават съвсем непреодолими, защото малцина се справят с овчарския скок, той не е умение на стадото. Но аз не харесвам да заклеймяваме всички под общ знаменател – познавам чудесни деца! А и наистина от мъдро и честно използвания шанс на всекидневните ни избори зависи пътят ни. Не мога също да осъждам нещо, което ние сме отгледали. Как да кажа сега: „Храни куче да те лае“, като увълчването е природа главно на породата „възрастен“.

– Смяташ ли, че сега има чак толкова убедени носители на положителен пример като твоята героиня и би ли могъл той да „преобърне” някого като в спектакъла?
– Да!

– Каква е по-далечната идея на проекта „Скъпа Елена Сергеевна”: да пътува, да бъде представян пред ученици от различни градове в страната, да се организират дискусии?
– О, ако намерим подкрепа за изброените неща, би било добре! Имаме Фейсбук страница с името на пиесата: там всеки, който желае, може да изрази мнение, да зададе въпрос, да сподели опит. Готови сме за такава дискусия. Даже я желаем. Избрах и предложих на екипа пиесата, защото имам лични причини да го направя. И част от тях са именно да се пробуди зрителят, независимо на каква възраст е, към задаване на въпроси, към осъзнаване на причините, да се научи да прави градивни избори. Защо хората са по-склонни да рушат стени, вместо да се научат да строят мостове, когато е придошла реката на гнева с помитащата му, влачеща боклуците на душите ни, стихия? Истината не е в обърнатия гръб, нито в размахания пръст, а в подадената ръка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *